Жена раждаше в болничната стая на затвора: акушерката се приближи, за да я прегледа, и после изкрещя от ужас.

Това утро в затворническата болнична стая започна по-тихо от обичайното. В коридора не се чуваха хлопащи врати, нито познатите викове. Всичко беше прекалено спокойно — и това само по себе си будеше тревога.

— Коя е на ред днес? — попита дежурната медицинска сестра, разпределяйки на масата смачкани картончета на затворниците.

Акушерката — възрастна жена с уморени очи, отдавна свикнала с тежки случаи, — едва повдигна глава. През годините си в колонията тя беше виждала много: сломени майки, жени, раждащи с белезници, трагедии, за които после никой не говореше. Но нещо в този ден ѝ вдъхваше смътно безпокойство.

— Затворничка №1462, — отговори сестрата. — Контракциите ще започнат всеки момент. Прехвърлиха я преди месец от източния блок. Няма семейство, няма документи, медицинската ѝ история е празна. Почти не говори.

— Не говори? — повдигна вежда акушерката. — Напълно?

— Само кимва с едносложни движения. Не гледа никого в очите. Като че ли е затворена отвътре.

Скърца тежката врата. В стаята, по-скоро приличаща на килия, на тясното метално легло лежеше бременна жена. Държеше ръце върху огромния си корем и гледаше в пода. Лицето ѝ беше бледо, косата разрошена. Но в неподвижността ѝ имаше нещо странно: не страх, не болка, а сякаш смирение.

Акушерката се приближи.

— Здравейте, — тихо промълви тя. — Ще съм с вас, докато детето се роди. Нека ви прегледам.

Жената леко кимна.

Акушерката се наведе, за да прегледа бременната, и внезапно изкрещя от ужас.

— Незабавно извикайте свещеник!

Там, където трябваше да се чува сигурното туптене на малкото сърце, имаше страшна празнота. Лекарката смени ъгъла, притисна по-силно, задържа дъха си… но нищо.

Тя побледня.

— Не чувам сърдечен ритъм, — прошепна тя.

Пазачките се погледнаха, усещайки как напрежението изпълва стаята.

Контракциите започнаха рязко и нямаше време за дълги разсъждения. Акушерката стисна устни и извика:

— Незабавно извикайте свещеник! Ако детето се роди мъртво, трябва да си отиде не в тишина, а с молитва.

Жената на леглото не изрече нито дума. Само стискаше чаршафа с пръсти.

И изведнъж акушерката долови звук. Първо тих, като далечен шепот, после малко по-силен. Сърцето… все пак туптеше. Слабо, прерывисто, но туптеше.

— Живо е, — въздъхна тя. — То е живо…

Започна борба за всяка минута. Контракциите се усилваха, жената крещеше, пазачките я държаха за ръцете и раменете, а акушерката правеше всичко възможно да запази майката и детето. Изглеждаше, че времето в тази килия е спряло.

Накрая, след мъчителни часове, въздухът бе разкъсан от тихо писукане. Първо едва доловимо, после по-силно, по-силно. Момче. Слабо, мъничко, с посиняла кожа, но живо.