Правилно е казано, че животните често стават за нас по-скъпи от много хора. Любовта им е чиста, безкористна, те ни приемат такива, каквито сме. Затова раздялата с тях е най-тежкото изпитание за човек.
Мъжът седеше в кабинета на ветеринаря и не можеше да повярва, че този ден е настъпил. Пред него лежеше неговото куче — верният приятел, с когото беше преминал през най-различни етапи от живота си. Кучето беше до него в моменти на радост и в часове на отчаяние, сякаш усещаше всичко, което се случваше в душата на своя стопанин.
И сега ветеринарите не даваха никакви шансове, тихо казвайки, че лечението е невъзможно, че животното страда и че единственият изход е да се прекратят страданията му. За мъжа това звучеше като присъда не само за кучето, но и за самия него.
Той помоли за няколко минути преди процедурата.
Приседнал до него, прегърна своя приятел и, без да сдържа сълзите си, прошепна:
— Прости ми, приятелю. Прости, че не ти дадох живота, който заслужаваше. Обичам те. Прости ми… Не знам как ще живея нататък. Толкова ми е болно. Не искам да си тръгваш.
Кучето, сякаш разбирайки всяка дума, положи лапите си на рамото му и се притисна към стопанина си. Мъжът го прегърна още по-силно и започна да плаче силно.
Но изведнъж се случи нещо, което никой не очакваше.
Кучето отвори очи, които отдавна бяха помътнели от болестта, и погледна стопанина си с ясен, пълен с живот поглед. То тихо зави, сякаш искаше да го утеши, и дори се изправи на крака, облизвайки лицето на мъжа.
Ветеринарите се спогледаха с удивление — показателите се подобриха, дишането стана равномерно. Изглеждаше, че силите са се върнали.
Мъжът в отчаяние го прегърна още по-силно:
— Господи, може би това е знак? Може би ще живее?.. Може би болестта се оттегли?
Но лекарите знаеха, че това явление често се случва преди самия край. Понякога точно преди края внезапно става много по-добре, енергията се връща.
Ветеринарите решиха временно да отложат процедурата по евтаназия.
Същата нощ мъжът не се отдели от питомеца си нито за миг, а кучето легна до него и положи глава на коленете му. Дишането му стана спокойно и равномерно, сякаш най-накрая бе намерило покой.
И тихо, без болка, то си тръгна — само, без да чака инжекцията.
Кучето си тръгна естествено, за да не мъчи стопанина си с вина цял живот.
