Вдовец забелязал, че всички цветя, които оставя на гроба на съпругата си, изчезват: той решил да постави камера, за да разбере истината и беше ужасен от видяното.
Минаха вече шест месеца от деня, в който вдовецът загуби жена си. Животът му вече нямаше предишен смисъл. Всяка сутрин той се събуждаше в празния апартамент, където всичко му напомняше за нея — чашата ѝ в кухнята, шалът ѝ на закачалката, парфюмът ѝ, чийто аромат още витаеше във въздуха.
Но най-важният ритуал беше неделята. Всеки път той отиваше на гробището и носеше червени рози — точно онези, които тя обичаше приживе. Слагаше ги при паметника и дълго сядаше до него, сякаш разговаряше с нея.
Въпреки това три поредни седмици мъжът забелязваше нещо странно: цветята, които носеше за жена си, изчезваха. Не увяхнали, не изхвърлени — просто изчезваха.
В отчаянието си той се обърна към пазача на гробището:
— Кажете, не сте ли виждали кой взема цветята от този гроб?
Старецът сви рамене:
— Никого не съм виждал. И не е моя работа. Ако искате да разберете — сами се справяйте.
Вдовецът разбра: ще трябва да действа сам. Купи малка камера и я постави при паметника. Вечерта включи записващото устройство и замръзна от видяното…
На екрана беше момиче на около осем години. То се приближи до гроба, взе букета и бързо го отнесе. Но къде точно и защо — камерата не показа.
Мъжът гледаше отново и отново, опитвайки се да намери отговор, но не можеше да разбере какво се случва. Защо едно дете би взело чужди цветя?
Това го измъчваше цяла седмица.
И ето настъпи следващата неделя. Той отново дойде с букет. И изведнъж я видя — същото момиче. Тя стоеше до съседния гроб, държейки в ръцете си стари увяхнали рози. Вдовецът внимателно се приближи:
— Момиче… това ти вземаш цветята от този гроб?
Детето се уплаши и искаше да избяга, но той нежно я спря.
— Не се страхувай, не съм ядосан. Просто кажи — защо?
Момичето спусна глава и прошепна:
— Имам тук братче. Той почина през пролетта. Мама не може да купува цветя. А аз не искам той да лежи сам… Мислих, че лелята с красивия паметник няма да се обиди, ако взема от нейните цветя.
Сърцето на вдовеца се сви. Той мълча дълго, не знаейки какво да каже.
Следващия път той донесе два букета. Единият — за жена си. Другият — за момчето. И когато момичето го видя, очите ѝ заблестяха от щастие.
— Благодаря, чичко, — каза тя, притискайки цветята към гърдите си. — Сега той никога няма да бъде сам.
