Родните деца, заради наследство, изоставиха стареца в гората без храна и вода, надявайки се дивите зверове да го изядат: но това, което направи вълкът, шокира всички.
Гората се потопи в гъста тъмнина. На влажната земя, в подножието на стар дъб, седеше възрастен мъж. Дъхът му беше тежък, ръцете му трепереха от студ, очите — пълни с отчаяние. Собствените му деца го доведоха тук и го изоставиха като ненужен боклук.
Децата отдавна очакваха смъртта му. Наследството — голяма къща, земя, пари — трябваше да им принадлежи. Но старецът не умираше. Тогава децата решиха да ускорят края: оставиха го в глуха гора без храна, без вода, надявайки се дивите зверове бързо да свършат работата си, а полицията да приеме всичко за злополука.
Бедният старец седеше, облегнат на дървото, и се плашеше от всеки звук. В далечината виеше вятърът, но през него се долавяше друг звук — вой на вълци. Той разбираше, че краят е близо.
— Господи… не може да е така… — прошепна, слагайки ръце в молитва.
В този момент чука клон. После още един. Шумовете се приближаваха. Старецът се опита да се изправи, но тялото не го слушаше. Очите му се носеха в тъмнината, докато отдолу, сред храстите, не се показа вълк.
Звярът бавно излезе на пътеката. Козината му блестеше в лунната светлина, очите му светеха. Вълкът показваше зъби и се приближаваше.
„Това е…“, помисли старецът.
Той затвори очи и започна да се моли на глас, очаквайки ужасна болка от остри зъби. Но внезапно се случи нещо, което никога не би очаквал.
Вълкът не нападна. Той се приближи почти до него, спря, после… свали глава и тихо зави, сякаш говореше със стареца.
Мъжът, не разбирайки какво се случва, протегна ръка — и звярът не се отдръпна. Напротив, позволи да се докосне до гъстата му козина.
И тогава старецът си спомни. Много години по-рано, когато все още беше силен, той намерил в гората млад вълк, хванат в капан на бракониери.
Тогава не се уплашил и, рискувайки себе си, освободил зверчето от страховитите железни зъби. Вълкът побягнал, дори не се обърнал… Но очевидно е запомнил.
Сега този самотен горски хищник се поклони пред човека, като пред своя спасител. Вълкът се спусна по-ниско, давайки знак: „Седни.“
С трудност, почти без сили, старецът се хванал за силната шия на зверя. Вълкът се изправи и го понесе през тъмната гора. Старецът чуваше как клони се чупят под лапите му, как сенки на други животни минават наблизо, но никой не осмеляваше да се приближи до тях.
След няколко километра пред тях се появи светлина — село. Хората, чувайки кучешки лай, излязоха на улицата и видяха невероятното: огромният вълк внимателно остави възрастния мъж пред техните врати — измъчен, но жив.
Когато старецът се озова в топлина, под покрива на добри хора, той заплака. Не от страх, а от осъзнаването, че звярът беше по-човечен от собствените му деца.
