Преди година баба, връщайки се от пазара, чу тихо писукане зад контейнер за боклук. Там, в мръсна картонена кутия, лежеше миниатюрно коте с жълти очи. Тя реши, че това е обикновено коте — слабо, треперещо, почти измръзнало. Сърцето ѝ се сви от съжаление. Зави го в шал, притисна го до гърдите си и го отнесе вкъщи.
От този ден нататък то стана нейният спътник. Баба му даде име — мило, домашно. Котето ядеше с апетит и растеше. Лапите му ставаха все по-големи, козината — по-гъста, а погледът — тежък, някак необикновен.
След няколко месеца баба за първи път видя как ловко разкъсва стара възглавница с ноктите си — тогава осъзна страшната истина: това не беше коте. Това беше истински лъв.
Но до този момент баба вече не можеше да го даде никому. Лъвът стана нейн приятел, нейното утешение в самотата. Баба нямаше близки, а това същество стана смисълът на живота ѝ. Тя криеше дивото животно от съседите, зашторявайки прозорците и почти не излизайки навън.
Всички пари баба харчеше за месо — пакети свинско и говеждо изчезваха толкова бързо, че продавачите в магазина започнали да шепнат.
Но баба не обръщаше внимание. През нощта „котето“ спеше до нея, мъркаше по своему — ниско, вибриращо ръмжене, а тя галеше меката му грива, както се гали любим котак.
Съседите забелязаха, че баба се държи странно. Вечерите понякога се чуваше тежко дишане от апартамента ѝ, сякаш някой местеше мебели или ходеше на пръсти. Хората започнаха да се шегуват: „У нея вкъщи се случва нещо странно“. Но един ден шегите свършиха: баба не излизаше от дома си в продължение на седмица.
Съседка, обезпокоена от продължителното ѝ отсъствие, повика участъковия, за да провери дали всичко е наред. Когато вратата бе внимателно отворена, апартаментът беше тих. Но секунди по-късно съседката изпищя от ужас, когато видя тази сцена…
На дивана, под топла лампа, в тъмнината, седеше той — огромен, златист лъв. Муцуната му беше замърсена с тъмно вещество. А на леглото в спалнята лежеше баба… мъртва вече няколко дни.
Тя си отиде тихо, в съня си, а любимецът ѝ първоначално просто лежеше до нея, но на четвъртия ден гладът започна да го тревожи и той започна по малко да се храни с плътта ѝ. Червени капки водеха от стая в стая.
Лъвът не се опита да избяга, когато баба умря. Той не знаеше какъв живот го очаква отвъд вратите, защото от детството си живееше в този дом.
Затова се казва, че дивото животно остава диво, колкото и да се опитваш да го приручиш!
